Кoнкурс на ИАБЧ за рисунка на тема "Война и мир"
- Анни Лилова – 12 г. , БУ „Иван Станчов” към Посолствотона България в Лондон.
- Боряна Станиславова - 11 години, 6 клас , БУ "Иван Станчов" към Посолството на България в Лондон.
- Емма Бончев, ученичка от 5 клас - 11 години в БУ "Иван Станчов" към Посолството на България в Лондон.
- Емилия Муро, 12 г., 6 клас БУ"Иван Станчов" към Посолството на България в Лондон
 |  |  |
|---|---|---|
 |
Стабилният стандарт на живот има своя цена
Мартин Ванчев, 9 клас, БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България, Лондон
Според много хора поддържането на благополучието става най-лесно ако можеш да платиш с пари.
Парите сами за себе си не са добро или зло, както един нож може да служи за нарязване на хляб или да се предпазиш от нападател, или да нараниш някого, но те са мярка (в зависимост от количеството им или липсата им) за възможностите които имаме за това което е постижимо и измеримо в пари. Парите са също своеобразно огледало за положение в обществото, собствена значимост, дали си успял или си неудачник,
Парите внасят стабилност и предвидимост в живота, особено в нашия капиталистически, търговски свят който е бил планиран на основата на парите. От началото на живота ни, парите вървят до нас като близки приятели. Независимо от нашите индивидуални преживявания парите или нуждата от пари ни следва. Те са основата на нашия живот. Те са толкова добре вплетени в бита ни, че е почти невъзможно да се различи тяхното влияние – колкото повече пари получаваш, толкова повече се заплиташ в паричната паяжина.
Парите не винаги имат негативно въздействие в живота ни.
Парите могат да действат като панацея за нашите проблеми. Общото виждане е, че с достатъчни пари може да си заплатиш пътя през всякакви видове проблеми, което изкривява нашата представя за морално. Те може да са врата към един фантастичен свят, но и към свят на падение, свят в който парите определят и заместват човешките емоции.
През вековете поети, художници, музиканти, философи и обикновени хора са били запленени от всичките емоции които изпитваме. Това, на което сме свидетели сега е, че парите по-скоро ни пречат да изпитаме заобикалящия ни свят в неговата пълнота, защото не може да спрем участието си в обсебващото маратонско състезание за печелене на пари.
През средновековието, възможността едно момиче да сключи брак, нейната стойност и нейните перспективни ухажори са се определяли от богатството на родителите на момичето и размера на зестрата която могат да дадат, още една област от живота, която е отровена от парите. Любовта се замества от парите, особено в най-ниските и най-високите ешелони на обществото, където човешките отношения са стока. За бедните, бракът води до деца, които могат да работят и да осигуряват повече пари за семейството. Също така, бракът гарантира оцеляването на квази-династиите, които супер богатите формират. За някои бракът с правилния човек може да позволи на двете семейства да постигнат целите си с увеличените финанси от двете семейни страни.
Този манталитет продължава да съществува и днес, но е скрит в развития свят, защото дори най- пристрастените знаят, че не могат да си позволят открито да изразят обсебването от божеството на парите.
Любовта не е единствената жертва на силната отрова на парите. Тя е само част от заболелите пациенти показващи лицето на тази заплаха. Най-опасни са разпадът на човешкия морал и нашата неспособност да следваме ценностите, които се преструваме, че имаме.
Най-страшно е осъзнаването, че от началото на живота си дори децата са подготвени за въвеждането им в паричния свят, който ще бъде основата на живота им.
В крайна сметка може да се каже, че начина по който използваме парите отразява по-дълбоката, потисната страна от нас. Парите само помагат за засилване на злонамерени влияния, които често се опитваме да отбягваме, осъждаме или дори да не ги признаваме.
Могат и да бъде сила за добро. Парите, обаче са наркотик, на който можеш да се отдадеш, за цял живот.
Като заключение, парите са бавно действаща отрова която доброволно приемаме, защото не можем да живеем без тях, пристрастени от раждането ни и пленници до края на живота ни.
Пътят на сърцето или пътят на дълга в романа „Евгений Онегин“ от А.С. Пушкин
Александър Георгиев, 9 клас, БУ “Иван Станчов“ към Посолството на България, Лондон
С творбата си „Евгений Онегин“ Пушкин поставя основите на Романтизма в Русия. В романа той описва дворянския бит, живота на аристокрацията и живота на село, като противопоставя от една страна охолното и безцелно съществуване на аристократите и от друга, скромния и почтен живот в провинцията.
На този фон се заражда любовта на Татяна към Онегин. Авторът ни разкрива проблемите за любовта и щастието, дълга и себеотрицанието, смисъла на човешкия живот, вечните и непреходни ценности.
Главните герои в романа са Татяна и Евгений, и чрез техните образи поетът ни показва вечния спор между разума, дълга, любовта, спор добре разкрит чрез образа на главната героиня.
Ако послуша сърцето си тя би нарушила моралните норми, ако послуша разума и последва дълга, тя ще страда.
Онегин е млад и богат дворянин, който няма конкретни цели. Животът му е пуст и безсъдържателен, изпълнен със светски събития, които му носят досада и отегчение. Той подчинява чувствата си на разума с „науката за нежната страст“. За него любовта е ненужна. Той е обладан от егоизъм и с равнодушие отхвърля чувствата на Татяна. А героинята е пълна противоположност на Онегин. В младостта си тя се подчинява само на емоциите си. Живее в свой романтичен свят и изгражда в себе си образ на любим човек според романите, които чете на френски.
Сблъсъкът между тези двама герои е неизбежен. Още при първата им среща Татяна се влюбва в Онегин с цялото си сърце. Той е „умен, мил и привлекателен“ и прилича на героите от романите. Тя постъпва дръзко и взема решение със сърцето си, където бушуват страх, срам и любов. Пише писмо на Онегин, в което изповядва своята любов в противоречие с тогавашните морални норми:
„Да бъде! В твоите ръце
сега съдбата си предавам“
Но силните и чувства побеждават страха и срама, въпреки че тя подчертава :
„Пред съда ви строг
от срам и страх сега бледнея“
В писмото си Татяна разкрива връхлетелите я сърдечни вълнения, които Онегин студено отхвърля. Със своя егоизъм , дори в този тежък за Татяна момент, той я „съветва“ да се научи да управлява себе си, с което я наранява още повече. Дори авторът възкликва :
„Татяна, прелестна Татяна,
тъгувам с твоята тъга.“
Героинята носи в себе си любовта към Онегин години наред. При следващата им среща той се влюбва в нея, а тя все още го обича. Сбъдват се нейните копнежи. Онегин е в краката и. Моли за нейната любов. Но тяхната любов вече е невъзможна. Татяна е омъжена за друг. Осъзнава дълга си на съпруга и майка, не може да опетни честта си и честта на своя мъж. Разумът надделява и тя отхвърля Онегин :
„Обичам ви, защо да лъжа,
но ме венчаха с друг човек
и вярна ще съм му навек.“
Каква морална сила има в тази мечтателна девойка, превърнала се в зряла и отговорна жена! За нея дългът стои над любовта. Тя държи на дадената дума и не може да сподели любовта си с Онегин. Съпружеската вярност и моралният дълг я обричат на страдание :
„Друг! … Не! Сърцето вече знае!
Друг няма да му стане мил!“
Но тя не може да гради щастието си върху нещастието на друг. Евгений Онегин губи щастието и любовта си, които е отхвърлил в младостта си.
Можеха ли героите на Пушкин да намерят щастието, ако Татяна беше взела друго решение? Могат ли любовта и дълга да вървят ръка за ръка?
Огледайте се! Виждате ли често в днешно време хора като Татяна? И колко често срещаме егоистични хора като Онегин? Ценим ли достатъчно любовта и колко е важна тя за нас? Знаем ли как да уважаваме чувствата на другите или ни е по-лесно да се присмеем, или обидим някого с лоша дума? Не забравяме ли понякога или често самата дума дълг?
Разумът, дългът, чувствата и любовта са основата на нашето съществуване. Ако успеем да ги балансираме ще живеем в хармония със себе си и със света около нас.
Пътят на сърцето или пътят на дълга
Девора Константинова, 9 клас, БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България, Лондон
Всеки човек в живота си е поставен пред избора да послуша сърцето си или да избере дълга. Изборът, който правим много често е ключов в изграждането на характера, а най-висшата привилегия на човека е свободата да направи този избор.
В това есе ще разгледам въпроса „пътят на сърцето или пътят на дълга“ в романа „Евгений Онегин“ , написан от А.С.Пушкин. В този въпрос се заключава идеята на романа в стихове. Въпрос, който и днес провокира безкрайни спорове. Според мен този проблем се отнася към Татяна, защото там се съдържа нейният вътрешен конфликт, въпреки че романът е завършен и дилемата има отговор, тъй като Татяна избира да бъде вярна на дълга към своя съпруг. Този избор и позволява да постигне свободата, към която се стреми и Евгений.
В романа „Евгений Онегин“ присъстват две микротеми – за любовта и за дълга. Пушкин изразява собствените си виждания върху тези теми чрез монолозите в повествованието. Така читателят разбира, че в обществото на поета дългът съвпада с любовта или по-скоро да обичаш се оказва задължение. Например, в глава IV , строфа ХХ Пушкин пише:
„МЪI их обязаньi ласкать,
любить и тоже душевно
уважать.“
Семейство, приятели, любовници, всички те трябва непременно да обичат, с което поетът поставя въпроса – „кого же любить?“ – и следователно довежда до извода- „любовю шутит Сатана“. Така в романа Пушкин представя пътя на любовта като трагичен и озадачаващ.
В произведението за много читатели изборът на Татяна се явява истинският въпрос - защо принципната на тема брак и любов Татяна се омъжва за човек, към когото няма чувства? Нейният избор действително си противоречи с разбиранията и, понеже главната героиня жертва своето щастие, за да спаси семейството си от нищета. По този начин на нея се пада горчивата участ да изпълни своя дълг към близките си, защото през 19 век такива бракове са били поощрявани в светското общество. И именно от последните думи на Татяна към Онегин се раждат основните конфликти в произведението :
„Я вас люблю ( к чему лукавить )
но я другому отдана;
я буду век ему верна!“
Този край предизвиква възхищението на друг руски писател – Достоевски- който е на страната на вярната съпруга, но известния литературен критик Белински я определя като „нравствен ембрион“. Аз считам Белински за неправ в своята квалификация, понеже Татяна еволюира в изтънчена княгиня:
„Кто смел искать девчонки нежной
в сей величавой, в сей небрежной
законодательнице зал?“
Така главната идея на произведението се явява свободата. Свободата като вечна цел за главния герой и понеже точно неговото име се явява заглавието на Пушкиновия роман, то именно неговият стремеж довежда до съществената идея на творбата. Със своя достоен избор Татяна постига истинската свобода, което Евгений имитира в продължение на цялата история. Истинската свобода се заключава именно в искреността и верността, в умението да се доверяваш.
В заключение, Хамлетовия въпрос – да бъдеш или да не бъдеш – през призмата на Татяна – любов или дълг- става ключ към цялото произведение, довеждащо главния герой Евгений Онегин до самоосъзнаване и изкупление :
„Я думал вольност и покой
замена счастью. Боже мой!
Как я грешал, как наказан“
Според мен, изборът на Татяна е естествен завършек на романа, тъй като в него славянската душевност поставя дълга преди всичко. Ние българите и руснаците сме свикнали да поставяме чуждото благо на първо място.
Светлините на града са угаснали
Преди животът беше като приказка.
И гледахме към него като през воал.
Но сега… всеки се моли.
Светлините на града са угаснали.
И всичко всеки ден гори.
Вие имате любовта на света,
Но това, което казва звярът се случва :
Златното поле крещи от болка –
„Хайде, наш ред е !
Да отмъстим за Украйна
и всичко, обичано от врага, да изгори!“
Хората искат да бъдат свободни
и да се усмихват.
Нека свободата расте като дърво
и да озари повече места по Земята
Меги Ганчева, 8 клас, БУ “Иван Станчов“ към Посолството на България, Лондон
The City Lights Are Off
The life before before was like a tale.
We felt amazing
and could see him as if through a veil.
But now …everybody is prayng.
The city lights are off,
On fire is everything you see everyday.
You’ve got the whole word’s love,
But unfortunately , what the monster says, happens.
The golden field screams in pain,
“Come on, it’s our turn!
Let’s take revenge for Ukraine,
and everything the enemy loves, let it burn!”
The people want to be free
and put a smile on their faces.
Let freedom grow like a tree
And light up moer places.
Megi Gancheva
Chelsie Academy , London
Парите са добър слуга, но лош господар
Анн Мари Христова, 12 клас, БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България, Лондон
Все още не съм почувствала истинския вкус на парите, защото не съм „превивала гръб“ за тях , нито съм преживявала пълното им отсъствие. Но мисля, че е по-добре те да бъдат твой слуга, отколкото ти да им слугуваш.
Безспорно, съществуването без пари е немислимо. Те са основен фактор за оцеляването ни. Всичко, което ни хрумва като необходимост за нашия живот е свързано с пари – храната, дрехите, лекарствата, удоволствията, дори и водата.
Нямам нищо против да имам пари, защото те могат да се употребяват за смислени неща, добри дела, които ще направят щастливи хората и мен. Но не всеки е готов да помага. Синдромът на „многото пари“, това е алчността, скъперничеството. Да, в наши дни също се срещат варианти на чичо Скрудж , които са безмерно богати, но не биха споделили или помогнали на никого. Те могат, обаче, да бъдат наречени роби на материалното.
Не всичко, от което има нужда душата ни, струва пари – любовта, чувствата, приятелството и истинските човешки отношения. В този материален свят голяма част от хората, които са финансово задоволени, поставят под съмнение чувствата и отношенията на приятелите си към тях.
Много хора мислят, че ако имат пари и власт ще бъдат щастливи, но в повечето случаи не е така, защото жаждата за пари осакатява душите им. С многото пари идват и много отговорности. Парите те правят богат, но по някакъв начин и те ограбват. Те могат да ти дадат много, но в същото време и да ти вземат много.
Нямаш ли любов, нищо нямаш
Мунира Хамдард, 10 клас, БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България, Лондон
Казват, че любовта е магия. Тя преобразява хората. Казват, че любовта е чудо. Кара те да виждаш и чувстваш различно. Шекспир е казал: „Живеят само влюбените, останалите просто съществуват“. Прав е бил, когато го е казал!
В книгите пише, че когато любовта те превземе небето е по-синьо, тревата е по-зелена. Само така изглежда. И небето, и тревата са си същите. Просто ние самите се преобразяваме. Започваме да забелязваме само птичките, които пеят и ни се струва, че те пеят за безгрижието, щастието и хармонията.
Любовта е невидима. Не можем да я чуем, не можем да я докоснем. Но тя винаги съществува. Някъде там, зад ъгъла, под прозореца, на улицата… тя чака. И винаги е красива. Красива и вълшебна. Любовта е като вятъра, не можем да я видим, но можем да я усетим.
Замисляли ли сте се защо животът без любов е нищо? Защото сме създадени , за да раздаваме любов. Защото любовта е най-преобразяващата и одухотворяваща сила на Земята. Тя е в състояние да преобърне нечий живот на 360 градуса. И само тя може да те накара да загубиш всичките си сетива, да забравиш къде си, кой си. Дори оглупяваме от любов. Раздаваме се и умираме от желание да живеем. Да живеем и да обичаме.
Любовта е метеж, който помита дори земята под краката ни. Тя е като потоп-облива те до кости. Любовта разтърсва! Няма по-голямо разтърсване от това да се влюбиш.
Защото е тъжно да си сам. Да нямаш с кого да споделиш радостите и болките си. Любовта топли и дава надежда в трудностите. Тя е катализатор за земното ни съществуване. Винаги ни показва посоката, смисъла. Винаги ни спасява и опрощава…
В заключение, ще си послужа с думите на Елин Пелин :
„Животът без любов лула тютюн не струва!“